�ݺ�ߣ

Радой Цветков Киров, български поет, е роден на 06.02.1916 г. в село
Кътина, Софийско. Завършва техническото училище в София (1937). Следва
инженерни науки в Прага, Братислава и София.
Дългогодишен редактор на списание “Славейче” (1968-1982).
Издал е 29 книги за деца, сред които “Аленото пламъче”; “Вълшебното
зрънце” (1970), “Момче със звънче” (1975), “Кой счупи луната?” (1976),
“Вулкан от сладолед” (1981), “Една кошничка усмивки” (1982), “Чудните
пътешествия на Гошо Фантазията” (1983), “Пързалка за облаче” (1986),
“Деца с крилца” (1988) и др. Сатира: “Бодлива лирика” (1969), “Очовечаване
на дяволите” (1986).
Умира на 18.09. 1989 година.

Съдържание
 БАЛОНЧЕТО, КОЕТО СЕ НАДУВАЛО САМИЧКО
 ПРИКАЗКА ЗА ПТИЧЕТО, КОЕТО НАУЧИ ДВА ЧУЖДИ ЕЗИКА
 КАК СЕ ПОЯВИЛО ЕХОТО
 ВУЛКАН ОТ СЛАДОЛЕД
 ЗЕЛЕНЧУКОВА ФАМИЛИЯ
 ПЪРЗАЛКА ЗА ОБЛАЧЕ
 КОНЧЕ НА КЛОНЧЕ
 КАК ЕДНА КРАВА ОТИДЕ НА ЗАБАВА
 ВАНАТА НА МРАВЧО
 БРОШКА

БАЛОНЧЕТО, КОЕТО СЕ НАДУВАЛО САМИЧКО
Радой Киров
На едно момче, някъде отдалече, му купили балонче, което приличало на човече. Имало си
балончето глава, ръце и крачета като всички момичета и момчета. Имало си нос, очи, уста
и уши на главата. Радостни с това балонче си играли децата. И щели да си играят дълго
така, но трън се забил на балончето в едната ръка.
- Шшшш - от него въздухът бързо излязъл.
- Свърши се с балончето! - децата си казали и край един храст го зарязали.
Но балончето не мислело да се предава.
- Ха - рекло, - не ме плаши беда такава!
Захапало убодената своя ръчичка и започнало да се надува самичко.
- Сега - казало - ще става, каквото ще става! Великан голям ще стана и елате ме вижте
тогава! Ще се надуя така, че накрая не децата с мен, а аз с тях ще си играя.
Да се надува балончето продължавало. И все по-голямо и по-голямо ставало. С цяла глава
вече над храста стърчало.
- Още малко, още малко! - то си шептяло.
Още малко, още малко, но така изгърмяло, че се пръснало на сто малки парчета.
И изплашило в парка всички врабчета.

ПРИКАЗКА ЗА ПТИЧЕТО, КОЕТО НАУЧИ ДВА ЧУЖДИ ЕЗИКА
Читателче мило, ти запомни, че свой език има всякое птиче.
Отиваш в гората и виждаш сврака. И подир малко тя почва да кряка.
Гарванът грачи, бухалът буха, врабчето повтаря: “Чик-чирик, чик-чирик.” И щеше да бъде
долината глуха без тоя звучен птичи език.
Една птица също език имала звучен от свойта майка, от баща й заучен.
Но когато й се излюпило птиче малко, тя мислила, мислила, па си казала:
- Жалко, че трябва да уча свойта рожба на тоз наш език толкова прост.
- Не! - казала майката. - При другите птици ще я пратя да учи чужди езици.
И така, тая птица-умница свойта рожба завела при една кукувица.
Там малко стояло птичето мило, но езика кукувичи то усвоило.
И когато се върнало на своята бука, като кукувица взело да кука.
- Браво, браво, чедо на мама! Като своя татко и майка си няма да бъдеш просто, а с чужди
езици ще смаеш всички останали птици.
Тъй се радвала майката и накрая решила да изпрати своята рожбица мила още един чужд
език да научи. И тъкмо след няколко дний се случи да посети един изоставен таван, в който
живеел котарак-готован. С удоволствие много голямо, срещу няколко мишки само,
котаракът за една седмица тука научил птичето да мяука.
Така то усвоило два чужди езика и всички птици го чули да вика:
- Куку-мяу, куку-мяу - денем и нощем не преставало то да се хвали.
- Куку-мяу, куку-мяу - повтаряло още и всички, които го чули, разбрали, че два чужди езика
то владее, така е, ала езика си бащин не знае.
И оттогава за подигравка всички наричат го кукумявка.

КАК СЕ ПОЯВИЛО ЕХОТО
Живяла в някакъв дол Тишината. На хората тя била почти непозната. Всеки ден чувала
само тънки гласчета на разни птичета и на врабчета.
- Нека - си викала - птичките цвъркат, когато нагоре-надолу си хвъркат.
Ала веднъж Тишината забелязала как на дола по единия бряг върви човек с пушка в
ръката. И едно куче му се плете из краката. И след малко се чуло оглушително:
- Бууум!
Тишината била пронизана като с куршум.
- Ох! - от болка изохкала тя. - Къде сега на спокойствие да отлетя?
Ала бързо тя се окопитила тук, хванала на гърмежа страшния звук и го запокитила към
човека обратно.
После й станало още по-неприятно, когато човекът се спрял и към кучето си закрещял:
- Барон! Барон! Барон! - надавал той вик.
- Барон! Барон! Барон! - чул подир миг.
- Ела тук! Ела тук! Ела тук!
- Ела тук! Ела тук! Ела тук! - се завърнал към ловеца същият звук.
Тишината на ловеца всеки звук хващала и обратно към него го пращала.
Не искала никой да я смущава.
На никой звук не искала тя да прощава.
- Туп, туп, туп! - сечели дървари дървета в гората.
И звукът отлитал към Тишината. Той искал да я прогони оттук.
Но Тишината хващала нахалния звук и към дърварите го мятала чак.
- Туп, туп, туп! - те звука чували пак.
Минавали често насам и туристи. Те отпускали свойте гласове поривисти:
- Айларипииии! - се провиквали всички нарочно.
Към Тишината вика си те отправяли точно.
- Рипиии - тя им връщала една част от звука.
От много, много години така в този дол през време зимно и лятно всички гласове
Тишината връща обратно.
По този начин, читателче мило, ехото на света се появило.

ВУЛКАН ОТ СЛАДОЛЕД
Някъде, някога, в някакъв град, неизвестен на никого и непознат, децата обичали да ядат
сладолед.
Сладолед децата обичат навред, но аз искам да отбележа, че тука на децата стремежа към
сладоледа бил безграничен. Тъй много сладоледа от тях бил обичан, че във всеки дом,
всеки час се чувал непрестанно детски глас:
— Мамо, сладолед ще ми купиш, нали!
— За сладолед, татко, пари не жали!
— Како, недей да ми се цупиш! Сладолед веднага иди да ми купиш!
И малки деца, и големи навред викали:
— Сладолед, та сладолед!
А сладолед тука произвеждали малко и често продавачите казвали:
— Жалко, но сладоледа свърши се днес.
Децата щом чуели неприятната вест, го удряли веднага на плач:
— Ъ-ъ-ъ, днес отиваме с татко на мач. А кой може спокойно мача да гледа, без да си близва
от сладоледа?
— Ъ-ъ-ъ, не искам нищо друго да ям. Един сладолед ми дайте голям!
Нямало го този сладолед въжделен и плач ехтял из градеца през целия ден.
Докога тъй би продължило, не знам, ако нещо чудно не се случило там.
До градеца се издигал недостъпен баир. Катерели се по скалите му децата безспир.
Та тъкмо този баир нашир и надлъж бил разтърсен от някаква сила веднъж.
Всички рекли:
— Бре, това си е земетресение!
И хукнали надалече да дирят спасение.
Всеки бягал, но не спрял да се взира към най-високата скала на баира.
— Я гледайте, братя — рекъл един, — взе да пуши баира като комин.
Веднага се обърнали няколко души и видели, че баира не само пуши, но от него нещо бяло
се вдига.
— Вулкан — рекли, — вулкан изригва!
— Вулкан ли? Че къде му е горещата лава? На вулкан туй нещо не подобава.

Видели хората, че белия стълб се разлял на баира по скалистия гръб. И потекъл надолу към
малкия град. А от него лъхало хлад.
После всичко утихнало и като стадо към баира хукнало и старо, и младо.
Приближили се до бялата лака. Един я близнал и казал тогава:
— Братя, не бойте се! Всичко тук е наред! Това не е лава, а сладолед!
— Бре, наистина — казал и друг.
Цялото население се събрало тук.
Да не говорим пък за децата — кое с паничка, кое с лъжичка, кое нарамило голяма лопата
— всички дошли при сладоледа. Разбира се, не идвал никой да гледа, а от чудния сладолед
да си взема — със сладолед да си пълни корема.
Ще ви кажа, че децата тука дошли, много, много различни били: едни (нека това се
запомни) в ръчица с лъжица — хрисими, скромни — мирно и тихо тука присядали, по пет-
шест лъжички изядали, после си играели из един гъсталак. Прияде ли им се, идвали пак.
Ала други деца били ненаситни. Те били сякаш деца първобитни. Втурвали се в голяма
безреда да лапат с шепи от сладоледа.
— Навътре да влезем! — после си казвали. В сладоледа до колене нагазвали. Някои
затъвали в него до шия. Ех, че картина, иди опиши я! Почвали после всички наред да се
замерят с топки от сладолед.
Както си играели в сладоледа децата, ненадейно се спуснал от планината и минал наблизо
южният вятър.
— Какъв е — казал — тоя театър? Ясно е, децата не разсъждават. Сладоледа не уважават.
Затова не го и заслужават. Урок ще им бъде даден заслужен.
И започнал да духа вятърът южен.
Духал, силите си не пестил. Сладоледа до капка стопил. И той към една долина потекъл.
— Ами добрите деца! — вятърът рекъл. — Защо от сладолед лишавам и тях? Не-е-е, те не
са сторили никакъв грях.
И на едно място затънтено, скришно оставил вятърът сладолед нестопен. И от него през
всяко време годишно добрите деца ядат и до днешен ден.

ЗЕЛЕНЧУКОВА ФАМИЛИЯ
Родоначалникът милия
на тази знаменита фамилия
беше дебелият господин Тикван.
Жена му Кратунка
с гердан от бръшлян
все на стобора стоеше да гледа
какво ще се случи днес у съседа.
Патладжанко, техният син
най-голям,
само викаше:
- Дайте да ям!
След това се обаждаше
дъщеря им Пиперка:
- Ах, кога ще стана пенсионерка?
Вдигаше врява и дъщеря им
Марулка:
- Омъжете ме вече,
искам аз да съм булка!
Третата щерка пък,
Магданозка,
да плаче музикално
бе виртуозка.
Но ето, че дойде време
Патладжанко жена да си вземе.
Доведе си хубавица
със зелена забрадка,
която наричаха всички Салатка.
Тогава в семейството от зеленчуци
се родиха и няколко внуци.
Кромидко беше първият кръстен
и макар че бе още невръстен,
изяждаше на ядене по една пита
и продължаваше за още да пита.
Вторият внук
и той не бе лесен.
Него пък го кръстиха Чесън.
Той беше рожба много сърдита.
Още в люлката всичко изрита
и хукна пакости навънка да прави -
подгони котки, кучета, крави.
Третият не беше внук,
а внучка.
За нея чуйте следната случка:
бяха й дали име Картофка
и тригодишна още
със свойта пантофка
своите братя натупа така, че
всеки един от тях и сега плаче…
- Леле - си викаше бащата Тикван, -
от тези мои щерки и внуци
аман!
Няма никъде като тях по селата.
Ще взема да ги направя
до един
на салата!

ПЪРЗАЛКА ЗА ОБЛАЧЕ
Едно облаче имало навик такъв:
застане на някой висок връх
и оттам - хоп! - надолу по склона.
Майка му го гледала от небосклона
и си викала:
- Нека се забавлява,
но да внимава!
Ала облачето било много палаво.
Безброй пъти по склона
падало, ставало
и се връщало вечерта не чисто и бяло,
а съвсем изкаляно и почерняло.
- Болест - викала майката -
от тебе ще хвана!
И го натиквала в небесната вана.
Това се случвало много често.
Нашето малко облаче вместо
свойта добра майка да слуша,
отивало по склона пак да се спуща.
Но ето че веднъж,
след буря и дъжд,
облачето нещо интересно видяло -
нещо разноцветно
пред него блестяло.
- Дъгата! - рекло облачето тогава
и започнало само да разсъждава:
- Гледай каква е красива и гладка!
Също като пързалка на детска площадка!
От днес по склона не ще се пилея,
ще се пързалям само по нея.
И възседнало облачето дъгата.
Много пъти се спускало по стръмнината.
До вечерта чак се пързаляло
и ни се изцапало,
ни се изкаляло.
Оттогава то на пързалка върви
само когато дъга се яви.

КОНЧЕ НА КЛОНЧЕ
Кацна водно конче
на върбово клонче.
Зарадва се клончето
и рече на кончето:
- Като цвят си мило,
конче лекокрило!
Радвам се, душичко,
че на мен си спряло -
ще помислят всички,
че съм разцъфтяло.
КАК ЕДНА КРАВА ОТИДЕ НА ЗАБАВА
Една млада, весела крава
разбра, че ще има забава.
Отиде на касата,
взе си билет
и се настани на първия ред.
- Ето - на себе си кравата каза -
забавата почва
най-напред с джаза.
Китарата звънна,
записка тромпета.
Подир тях заквича
и кларнета.
А когато дойде ред на саксофона,
едно "муууу" се разнесе в салона.
Заръкопляскаха всички:
- Отлично, отлично!
Това "мууууу"
се оказа най-мелодично.

ВАНАТА НА МРАВЧО
Капна росна капчица
в жълъдова шапчица.
Мравчето я зърнало
и край нея свърнало.
В капката нагазило
и само си казало:
- Свалям си премяната,
ето ми я ваната!
БРОШКА
Във зелена градинка
Минка
хвана си калинка
под една овошка.
Радва й се и я пуска
върху свойта нова блузка:
- Вижте, имам брошка!
Но додето Минка туй изрече,
брошката й отлетя далече.
Творбите в книжката са от © Електронно издателство LiterNet, 2003

И... още от Радой Киров →ЧЕТИ ТУК
Потърси в библиотеката...
Приказките и стихчетата събра за вас
госпожа Рабинева, класен на І в клас.
клас.

�ݺ�ߣ

Малка книжка - Радой Киров

Recommended

More Related Content

What's hot (20)

Similar to Малка книжка - Радой Киров (11)

More from Sevda Rabineva (20)

Малка книжка - Радой Киров